Законите имат нужда да бъдат легитимирани, да им се придаде важността и значимостта, която да ги оправдае като общовалидни правила за поведение. Тая общовалидност конституционализмът вменява на нормите благодарение на елемента на представителството – избрани от народа хора, които разбират интересите му и правят всичко възможно да ги защитават и укрепват в дейността си като законотворци. Законът предполага известен консенсус около идеологически, обичайни и позитивни категории като ценностите, културата, политическия курс и под. Когато не е съобразен с някоя от тези основни характеристики, приети в дадената културна среда, законът е ощетен, не е адекватен на условията, в които следва да бъде прилаган и, в конкретния случай, губи легитимиращия си потенциал, престава да изглежда общовалиден. Законите гарантират добруването на хората, които попадат под правната им власт, те се стремят да забраняват не самоцелно, а целесъобразно, не подраженчески, а логично и оправдано, сиреч – легитимно.

Разбира се, инсистутът на представителството е твърде фиктивна постановка, която трудно може да се самооправдае пълноценно. С други думи, трудно може да намери основанията си в самата идея за представителство. От Хобс насам, а и малко преди него, струва ми се, идеята за мнозинството като решаващ фактор за мнението на цялото е почти постулат. В онзи ранен предпросвещенски момент Хобс не успя да измисли ефективен механизъм за гарантиране правотата на многото и за контрол на властта и решенията й. Монтескьо направи пробива в теорията за саморегулирането на властта с разделението й, идея, чиито протовариант намираме още у Лок. Ще се запитате защо ви припомням тези всеизвестни постановки. Ами за да напомня за един, изглежда, позабравен механизъм, механизмът, по който би следвало да функционира законотворчеството, механизъм, който има едно единствено основание за действието си – общовалидност. Общовалидността рядко се отнася гостоприемно към опортюнизма. А това, което най-много ме притеснява и безспорно ме дразни неимоверно много в съвременна България, е тъкмо опортюнистичният характер на някои представителства, които “коват” закони по блед и подражателен начин, без изобщо да имат представа за (д)ефектите, които предполага действието на конкретната норма и социалните, културни и икономически последици, които ще предизвика. Предполагам, вече усещате накъде бия...

Такъв е случаят с чл.56, ал.(1) от ЗЗ и свързаното с това ПМС №329 от 08.12.2004 г. Без съмнение това далеч не е единственият гениален държавнически ход на Новото време, но е първият, който ме засегна пряко и лично, та в тая връзка нямаше как да остана безразличен към него. Какво донесоха на демократична България цитираните по-горе норми. Ами в най-общ план й донесоха поредното доказателство за управленска некомпетентност и неизбежно произтичащата от нея неефективност на управленските ходове. Нека се опитаме да анализираме в един либерално-демократичен контекст какво представлява тютюнопушенето като културен феномен, вредна привичка и катализатор на недоволства.

Странно на какво се дължеше, но от известно време наблюдавам появата на една особена субкултура в България. Наричам я съвсем условно културата на криворазбрания “цивилизационен избор”. Вероятно тя се появи редом с криворазбрания демократизъм, пропагандиран широко доскоро, та оттам, нямаше как и самата тя да не се яви като едно голямо и глуповато противоречие. Все по-често срещах хора, които се отнасяха с подчертана неприязън към моята така любима привичка – пушенето на цигари. Започнах редовно да употребявам тютюн някъде около 18-тата си година на тоя свят и бях убеден (а и все още съм), че изкушението, на което се поддадох, вдъхновен донякъде от прословутия тривиализъм на Оскар Уайлд, нямаше как да не е продукт на съвсем съзнателен избор. По онова време се прокрадваше информацията, че на Запад не се пуши и все повече хора започваха да обръщат внимание на тоя компонент от културата, към която демократична България беше поела. Разбира се, на никой трезвомислещ българин не му идваше на ум, че е възможно пушенето на обществени места да бъде забранено, но симптомите на една подобна забрана аз забелязвах в поведението на принадлежащите към онази субкултура, която споменах. Разни лелки, явно пътували в странство поне веднъж, ми правеха забележки във влака, че пуша, макар и на прозореца, в коридора на вагона, както правят всички, и бяха готови на скандал, задето отказвам да загася цигарата си. В университета имаше фиктивна забрана, която, разбира се, нямаше как (и все още няма как) да се спазва, но намекваше за нещо като сегрегативна тенденция, която току виж станала факт. Това изглеждаше все по-възможно, особено покрай слуховете за забраната на варенето на ракия и яденето на шкембе(!) след влизането ни в дълго ожидавания ЕС. Казвах си, това са глупости, не можеш да откажеш на хората правото да си берат лозето и да си го правят на каквото си искат, както не можеш да ми откажеш да си заколят прасето и да му хапнат шкембето на чорбица или пък в масло, както им харесва повече. Все пак, т. нар. “европейски” ценности не се стремят да унифицират поведенията, а да насърчават свободното им практикуване и развитие в свободно избрани посоки. Подобна трактовка, разбира се, няма как да оправдае несъобразяването с фундаментални човешки ценности, все пак правото на човек свършва там, където започва правото на другия. Обаче, видите ли, най-неочакваното се случи тъкмо на основата на тая правна постановка. Оказа се, че пушачите едва ли не убиват непушачите с “вредните си емисии” и всякакво по-нататъшно толериране и несанкциониране на пушенето е вредно и пагубно за общесттвото. И за компенсация на дългите години, през които пушачи и непушачи са съжителствали едва ли не като паразит и приемник, се появи мощният реакционен отговор на непушачите - ПМС №329.

Първоначално действието на постановлението беше някак незабележимо, най-малкото поради процесуалните неуредици около забраната. Последните станаха известни на широката публика покрай някои репортажи, скандализирали националния ефир и дискредитирали донякъде както законотвореца, така и институцията, натоварена със задачата по изпълнението и контрола за спазването на нормата. Това ми се видя доста логичен отговор на провидението (или просто резултат от нечия посредственост), доказващ, макар и по косвен начин, абсурдността на подобна забрана. Да обаче последователите на “цивилизационния избор” (какво значи това, Бога ми, е известно единствено на онези, които измислиха крилатото словосъчетание) нямаше така лесно да се откажат от светата си кауза. Имах възможността да наблюдавам реалните ефекти от действието на нормата в инситуцията, в която прекарвам значителна част от времето си всеки ден – Университета.

Появи се в средата на януари ректорска заповед, която във връзка с вездесъщото постановление (“не се допускат изключения от забраната за тютюнопушенето във висшите училища”; ПМС №329) изрично забраняваше пушенето в сградите на alma mater и във всички, отдавани от университета под наем помещения и т.н. Това, както разбирате, включваше и кафенетата, които са и най-честото средище на никотинов дим. Е, да ви призная, не вярвах, че някой ще вземе тая заповед насериозно и първоначално си беше така. Всички си пушеха, както винаги са си пушили, защото, в крайна сметка, не можеш да забраниш на хората да вършат нещо толкова обикновено и нормално, а когато го направиш, хората просто го смятат за някаква нелепа шега и продължават да се държат също тъй нормално, както преди забраната. Оказа се обаче, че някои цивилизовани госпожи отказват да живеят в новото време с архаичния, отдавна отречен от прогресивния свят тютюнев дим и скоро разбрах, че конфронтациите в тази посока тепърва предстоят. Ужасът от първата цивилизационна вълна, която ме заля във влака за Пловдив навремето, се завръщаше, този път с двойна сила, благодарение на законовото основание, с което се сдобиха новоевропейците. Забележките за запалена цигара зачестиха, появиха се навсякъде лепенки, крещящи “пушенето забранено”, а някои госпожи, обитаващи сградата на факултета ни, си поставиха за висша цел да защитават законовата регламентация с цената на ред неприятни и за двете страни диалози. Най-често се сблъсквах с умопомрачителни реплики от серията “не можете ли да четете!”, “на главата ви ли да сложим надпис 'не пушете', та да престанете!”, “има заповед на ректора”, “ама моля ви се, загасете тази цигара, тук НЕ СЕ пуши!” и все в този дух. Е, да ви призная, първият ми отговор на подобни нападки, разбира се, беше, “тук СЕ пуши, защото се пушеше вчера, точно както и преди две, както и преди четири години, и е така, защото, има хора, за които пушенето е ежедневие, навик, културна мода, физическа потребност, несравнимо удоволствие, абстинентен глад, спомен, форма на общуване, неразделна част от сутрешното кафе, идентификация, стимулант, концентрация, минута спокойствие, добро храносмилане, добра перисталтика, диоритик, страст, Алеко, България, Европа и каквото още си искате”. Това, разбира се, нямаше как да е убедителна защита, защото все пак законът си е закон. И тъй пушенето се превърна в престъпление, е, хайде, в нарушение. Последваха и заплахите с глоба, която, признавам, не знам нито кой, нито на какви основания ще ми наложи, още по-малко пък в какъв размер ще бъде. В тая връзка, открито призовах цивилизованите лелки да ме глобят в края на краищата. Ако нарушавам забраната, а аз го правех напълно съзнателно и умишлено, то нека понеса последствията, които предполага “неправомерното” ми поведение. Когато ми направи забележка и преподавателката ми по философия, реших, че нещата са наистина сериозни и споделих с нея, че това е неприкрита сегрегация, но тя не обърна внимание на мирния ми граждански бунт и го остави без коментар. Е, явно ние пушачите трябваше окончателно да напуснем университета или, против волята и желанието си, да започнем упорито да отказваме цигарите. След края на сесията махнаха и всички пепелници-кошчета, та да не смятаме мерките за фиктивни. Оказа се, че имало и проверки, които наставително убедили наемателя на кафето да не позволява на хората да пушат, в противен случай, трябвало да му се наложи и на него глоба.

Ами какво да ви кажа, шантава работа. Искрено съжалявам, че инициаторите на тая нелепа мярка – конформисткото парламентарно недоразумение, наречено Ново време, - ще продължат жалкото си парламентарно съществуване вероятно и след идните избори. Днес прочетох, че Кошлуков пропагандирал самостоятелното им явяване на изборите, но въпреки това те били “отворени за диалог и вляво и вдясно”. Ми то няма и как да е иначе. Дали наистина популистите дилетанти си мислят, че са способни да спечелят квота самостоятелно? Едва ли са чак толкова глупави, но пък за сметка на това са “отворени”, от кого, то е ясно – от всички. Такава е куртизанската съдба на набедените за политици лаици тип “Мирослав Севлиевски” – без концепция, без държавнически поглед, без юридическа култура, с посредствена политическа такава, но пък винаги готови за диалог – влаво, вдясно, в ценъра, извън пленарната зала, под масата и където още се сетите. Важното е нарцистичната мания за себедоказване да е задоволена, а от кого и с каква цел, това са второстепенни неща. Както и да е, може би не само тях трябва да виня за появата на закон, на който не му е дошло нито времето, а България не му е и мястото за сега. Японците също имат проблем с пушенето, но не възприеха подражателната рестриктивна стратегия на нововремците, а започнаха адаптиране на гражданското съзнание към концепцията за не-пушене. Така и би следвало да бъде, пък, ако хората “узреят” за подобна мярка, логиката на обществените отношения ще я наложи по необходимост. Е, в България нямам наблюдения да има подобна логика, тъкмо напротив. А какво става сега, трябва да се чувстваме като престъпници и да носим на плещите си вината за болните от рак, задето пушим цигари. И, за да ни се напомня отчетливо, че сме явно втора ръка хора или пък с единия крак в гроба, налепиха и некролози по кутиите с цигари. Вярно, че подобна практика е известна и в други страни, има и по-фрапантни примери. Но, моля ви, това, че еди-къде-си правят нещо, съвсем не означава, че нещото е правилно. Една мярка може и да е адекватна на определена културна ситуация, на определени привички, обичайни норми, ценности и възгледи, но това не я прави общовалидна. Това, че в някои страни смъртното наказание е редовна практика, не значи, че ние го оправдаваме, както и факта, че в Либия не пият алкохол, не означава за повечето българи, че алкохолът е вреден, макар медиците да му отреждат място при т. нар. “тежки наркотици”, за разлика от марихуаната, цигарите, кафето и шоколада, които, за сведение на пуриста Севлиевски, са приети за “леки” в медицинската практика. Ами защо не вземем да въведем сух режим, след като така или иначе сме тръгнали по пътя на забраняващата логика. А забраняващата логика има една много интересна функция, а именно – да действа с обратен знак, което е известно още от библейското “Битие” и ябълката. Логика, на която големите корпоративни (и сенчести, разбира се) лобита с удоволствие поверяват рекламните си кампании. “No marijuana”, “пушенето (у)бива”, “Tab(ex)”, хайде молая ви се, само не казвайте, че си мислехте, че някой ще тръгне да прави мащабни рекламни кампании за гадна и слабо продаваема водка или пък че Булгартабак и вносителите на цигари ще оставят току така да се подиграят с пазара им в никотинов рай като България. Какво ли си мисли детето, когато мама и тати се приберат вкъщи, седнат си удобно във фотьойла, запалят цигара и с облекчение въздъхнат: “Е-е-ех, най-сетне цигарка на спокойствие!”, съпроводено от блаженото издишане на доволно количество гъст тютюнев дим. Модерният маркетинг има съвсем различни механизми.

Разбира се, може и да греша в конспиративните си съзаклятнически предположения, но това не ме интересува особено, просто искам да си пуша свободно и да не се чувствам като вредител, какъвто без съмнение не съм, когато сутрин си поръчам двойно късо кафе и реша да запаля цигара. И само не ми излизайте с “научно доказаните” ала-бала-ници, че непушачите, видите ли, се тровели повече от пушачите. Подобен мит витаеше във въздуха току преди приемането на закона, но той, както разбирате, е пълна глупост. Не твърдя, че на непушачите им е приятно да дишат ”вредните ми емисии”, но твърдя, че съм достатъчно толерантен, за да не пуша нвсякъде и за да се съобразявам с хората, на които димът не им е приятен. Живея с непушач, както и винаги ми се случва, но това не ме притесня, защото правя всичко възможно цигарите ми да не притесняват него, не е толкова трудно, дори когато става въпрос за малка стая в Студентски град. Но да забраняваш пушенето в цяла една сграда, в която е неизбежно да има поне един пушач (а те са твърде повече, поне в университета), си е чисто и просто сегрегация и не мисля, че каквото и да е етическо тълкуване би могло да я оправдае. Питайте братя Карамазови...

Публикувана@2005-03-16

Добавяне на коментар

keywords