С очи взиращи се в нищото, с лице обляно в сълзи, с мелодии тъжни в ушите вървях. Търсех алея, по която не бях стъпвала, местенце, в което не бях се крила, а срещах рутина. Плачех за промяна, за движение, за развръзка и умирах от отегчение. С безразличие дарявах разговорите, познатите, пространството, заинтересованите от мен. Не се нуждаех от нищо старо, освен от познатата надежда и усещане за непреживяно. Нали трябваше да позная, да почувствам с кожата си, със сърцето си онова, което дирех отчаяно.

А какво всъщност търсех, не беше ли пак ти, не изследвах ли пътищата, за да намеря пак теб, защото те мечтаех. Къде беше, когато търсех закрила, когато треперех от несигурност и вълнение, с болката когато се борех... Сама откривах красотата във всеки жест, във всяко природно творение, сама се докоснах до живота, а той ме помете...

И ме изплю...

Губех се, крещях с глас ням, ридаех безшумно, смеех се без искреност, ценност без стойност бях. Но в сънища и мисли летях, за да те откривам в минали мигове и в бъдещи изживявания. Парех се, пламтях в страстни огньове... и вече не ти бях чужда. Но ти бягаше, беше на крачка пред мен, делеше ни песъчинка, създала усещането за яма, причина, непозволяваща близост. И когато изпадна, когато се срина от слабост, самота и отегчение, къде тогава ще бъдеш ти, пак там ли? Да, ще си ме забравил или никога помнил, няма да назовеш дори името ми...

Но твоето ще бъде Съдба. Моята...

Публикувана@2001-04-01

Добавяне на коментар

keywords