Студеният есенен вятър бутна шапката ми на земята и тя издрънча като тенекиена, заради капсите по нея. Сърцето ми прескочи. Каква съм страхлива.

Младият мъж я взе, изтупа я и ми я подаде с усмивката на непознат. Безбожно подредените му зъби светнаха и ме накараха неволно да притворя устни, за да закрия своите. Имаше матова кожа и черна коса (може би именно заради това зъбите му изглеждаха толкова бели). Направи ми впечатление, още докато се приближавах към спирката. Коженото му яке бе опънато от широките му рамене ... имаше учудващо тесен таз.

На пръв поглед изглеждаше на не повече от 25, но по-задълбоченото разглеждане ме убеди, че истинската му възраст е с около десетина години повече.

И въпреки това ... нищо не го издаваше ... освен очите ... сиви и леко хлътнали. Не съм виждала друг човек с такива очи. Изглеждаха твърде светли за него. Сякаш просто не са неговите очи, а нечии чужди, които е взел на заем, за да види дали светът е същият, ако гледа през тях.

Странно, но въпреки че усмивката му беше приятелска, се стреснах от нея, или по-скоро от погледа му. Все едно мина през мен ... все едно видя всичките ми мисли и чувства без дори да знае как се казвам ...

Усмихнах се и му благодарих, а той ме попита:
“-Какво те притеснявя?”
Почувствах се като кристалче лед ... прозрачна и толкова уязвима. Аз! Която винаги съм била страшно разговорлива, сега имах проблем: Не можех да кажа абсолютно нищо на господина с широките рамене, който държеше шапката ми в големите си ръце. Казах:
“-Благодаря! Н-няма нищо. Добре съм.”
Заекнах!!! Колко глупаво! Какво толкова се е случило? Той просто ми подаде шапката ... с пръстите си, които може би миришеха на парфюма му, който чувствителният ми нос долови, когато застанах по-близо до него ... Можех да полетя ... Исках да полетя ... С него ... Исках да усетя кожата му. Протегнах ръка за шапката и с палеца, и показалеца си докоснах пръстите му ... топли ... Той като че ли се зарадва на това и отново се усмихна, този път съвсем леко, но аз забелязах ... и ми стана приятно.

“-Имаш толкова мелодичен глас. Пееш ли?”
Първо се учудих на въпроса му, но след това се засмях:
“-Само под душа!”
“-Трябва да опиташ и под прожектори. Сигурен съм, че пееш толкова добре, колкото и изглеждаш.”
Сега идва момента, в който аз трябваше да се изчервя. Всъщност ми стана смешно, защото, както всяка жена, така и аз не се мислех за особено красива.
“-Къде отивате?” - прекъсна мислите ми той. ”- Ако не е тайна разбира се.”
“-В библиотеката.” - изстрелях лъжата си аз.
Пак излъгах. Дори и за такова малко нещо. Малките бели лъжи май са единственото ми удоволствие в забързаното ежедневие.
“ - Истината е, че трябва да ходя на лекции, но ако трябва да бъда честна, с по-голямо удоволствие бих се заринала с прахта на купищата книги в библиотеката. И мисля че току-що реших да направя точно това.”
Той отново се усмихна:
“-Да. И аз обичам да чета! Четенето ме кара да се чувствам толкова ... лек. Само със силата на мисълта мога да преместя цялото си тяло от другата страна на земята ... Влудяващо е. Влудяващо приятно.”
Устата ми се отвори и преди мисълта ми да успее да направи нещо, се чух да казвам:
“- Защо не отидем заедно да почетем?” (а може би го бях замислила отдавна?)
Той дори не се замисли, просто каза:
“- Две крачки напред!Автобуса идва!”
И наистина автобуса идваше, но все още беше толкова далеч по шосето, че изглеждаше голям колкото кубчето на Рубик.
“-Можем да се запознаем.”- казах. ”Името ми е Тони.”
“- Какво съвпадение! Аз също се казвам така!? Антоан. Приятно ми е!”
“- На мен също,аз съм Антония!”

Автобуса спря на спирката и новият ми познат с две точно премерени крачки се озова на борда. Аз го последвах.

Заговорихме се за имената ни и за това кой как е получил своето. Установихме, че майка му е очаквала момиченце, което да кръсти Антония, а моята майка е чакала момченце - Антони ...

Стигнахме до библиотеката. Той слезе преди мен и ми подаде ръка. През цялото време стоеше на десет сантиметра от мен. Нито повече, нито по- малко. Чувах дишането и тиктакането на часовника на ръката му. Специфичният звук от триенето на кожата на якето му, докато върви ... А мирисът ... бе изпълнил съзнанието ми ...

Влязохме в библиотеката. Жената, която седеше зад бюрото, погледна над очилата си и го поздрави по име, той кимна в отговор. Явно често идваше тук. Мекият зелен мокет на пода, поглъщаше звука от стъпките ни (ето защо е толкова тихо в библиотеките). В читалнята, докато той сваляше якето си, взех няколко книги със съвременна поезия и седнах. Той отиде до един от рафтовете, докосна с пръст всички книги и взе последната, която ми се стори необикновенно дебела и ... учудващо бяла ... нямаше нито заглавие,нито автор върху корицата. Той дръпна стола срещу мен и седна. Сложи книгата пред себе си, отвори я. Погали с пръсти брайловите букви ...

Публикувана@2005-01-31

Добавяне на коментар

keywords