"Луната - тази гадна луна, пак се е пръкнала на небето , като че ли си няма друга работа, освен да свети по цяла нощ. Светне, изгасне, светне, изгасне - иии , искам да я няма. Да е навсякаде тъмно и нищо да не се вижда. Мразя да гледам - навън, другите, "нормалните" . Гадове!

Идват и си отиват. Мухи без глави. Не им ли писва да живеят!? Не мога да им се начудя.

Мислят си че всичко знаят, всичко могат. Да да ама не. Нищо не могат. Не искам да ги гледам. Не искам да чувам. Господи, моля те, ослепи ме. Искам да съм незрящ. Прекалено тежко е да гледам как се мъчат. Хи-хи-хи-хи.
- Чук-чук.
- ?!
Гласове ?! Почуквания. Уф - надзирателя тропа по стъклото. Сега тряба да си отворя очите и да погледна. Защото ако не го направя после пак ще ме налага с палката.
- Мразя го! Мразя го! Мразя го!
- Чук-чук.
- Тряба да си отворя очите. Трябва.
Сега ще се обърна бавно и ще погледна. Ще погледна лицето му. Гадното му потно ухилено лице. Искам нож, и ще му направя такава усмивка ... Хубава. От край до край на лицето. Заедно с ушите ще се усмихва.
Отварям си бавно лявото око. Белота... Отварям си и дясното.. Пак белота...
О боже, аз сам сляп ... О господи. Благодаря ти!
Не ... аааа Това е просто стената на стаята ...
Бялата стена на проклетата стая ...
хихихи
Стени, стени ... всъщност стени няма ... нищо няма ... аз ... аз ... в същност не съществувам...
Аз съм просто енергия. Аз ...
- ЧУК-ЧУК.
аааааа ... по дяволите , тъпият надзирател все още е на вратата и чака да се обърна.
Обръщам се бавно и го поглеждам в очите.
Хили ми се през прозорчето.
Мразя!!!
С жестове ме кара да седна на леглото и да сложа ръцете си на колената, за да може да ги вижда.
Сядам ... слагам си ръцете на колената и го чакам да влезе.
Отключва и ухилената физиономия се промъква в стаята.
Чакам го спокойно да се приближи.
Откача белезниците от колана си и посяга към ръцете ми.
В миг го хвщам за протегната ръка и го захапвам със всичка сила.
Ухилената му физиономия се сменя със уплаха.
Захапвам по-силно и разтърсвам главата си . Като куче, каквото всъщност съм.
Даже ръмжа ... хихихих
А този се напикава от страх. Пускам ръката му и скачам към гърлото. Опитва се да се защити но нищо не може да ме спре. Захапвам го точно за гръкляна ... И стискам, със всички сили. Той се раздробява между зъбите ми. Кръвта - гъста и топла нахлува в устата ми. Харесвам вкусът й. Харесва ми, по дяволите. Обичам да я чувствам как изпълва устата ми и как нахлува към корема ми. И ми дава живот.
хи-хи-хи
Разтърсвам глава и отхапвам останалото от гръкляна му.
Надзирателя се свлича на земата - хъркащ, мятащ се в предсмъртна агония.
Изплювам последните остатъци от месо в устата ми на белия под.
Получава се сюрреалистична картина - тип Ван Гог. Но много по-добра.. в натура.
Тишина.. Никой нищо не е чул, но това е само въпрос на време ...
Трябва да се измъкна от тук ... Да избягам ... да отида някаде друге ... Да изляза навън ...
В прекрасния нов свят...

Публикувана@2004-09-17

Добавяне на коментар

keywords