Минаваш ли понякога оттам?
Празно е, винаги, всеки път все по-празно, освен когато луната не се плъзне над блока по стъклата и не се разбие в тишината вътре.
Тогава даже е по-фрагментарна и бодлива липсата ти.
Моята липса.
На вратата два призрака си говорят.
Седят на прага, в очите им притупват огнени фасове, ръбовете на летните им ръце едва се докосват, изтръпнали от уплаха.
В тъмното светъл квадрат се отваря към друг свят и лицето ти се отразява в моето през монитора.
Асфалта се нажежава в розово от свистенето на гумите и писъка в ушите, че не мога повече и искам да съм с теб.
Срамувам се.
Страх ме е от безмислените ми мотиви да мисля и да решавам против всичко, което ми се струва, че от твоите мисли бих научила.
Да ме научиш да свиквам с отсъствието ти.
Да ме научиш да се преструвам убедително, че позите са естественото ми поведение.
Да ме научиш, че няма по-истински и по-силен човек от мен наоколо ми, който въпреки всичко да може така необратимо да си наложи противопоказна, противоличностна нагласа към нещата.
Искаш да съм по-двусмислена от всякога, за да не разбирам сама себе си и да се изчерпам докрай, преди да съм превърнала твоето време в
константно затъване в депресивни цикли.
Но сам го правиш.
Затъваш.
Стъпваш в калта на самопрезрението си и се мокриш от глава до пети с киселинния дъжд на своята недостатъчност.
Не съм ли ти нужна понякога, поне малко, поне тайно пред себе си, за да оспорвам теб и мислите ти, за да поставям под въпрос съответствието между различията ни, за да ти крещя мълчаливо и в букви, без да ти казвам нищо, което вече не знаеш?
Днес се чувствам в кондиция да ти задавам безкраен брой въпроси, един от друг по-нелепи, всеки белег на слабост и изтощение, всеки следващ с все по-голяма конкретност и незначителност.
Непробиваемото ти мълчание .. ме праща във вчера.
Утрето изглежда невъзможно.
Урановата тежест на умората ми си е направо болезнено непоносима, защото колкото и да е значещо желанието ми да я издържа докрай като несправедливост на инквизицията, аз съм неспособна на това.
Не мога.
Не успявам да се преборя с надменността и суетата си, които пък и неспирно и разменно ме тласкат към
daydreaming крайности.
Не са постоянни.
Не са категорични и осмислени.
Нямат основание за появата си, нито такова за пренебрегването им, най-малко пък обяснение на неприродните извънвъображаеми процеси, които предизвикват и на които са подложени.
И представи си трагичния ефект, който имат върху мен.
А всъщност цялата сложност е единствено в простотата на нещата, в тънката
невероятност те да продължават да съществуват на такова елементарно равнище, на което действащи и доминиращи са силите на генетика, физика, метеорология, етика.. астрология, акупунктура и хипноза ако щеш.
Законите, които другите пишат за теб, ти не искаш да приемеш, а не пишеш свои, защото не спираш да оспорваш и опровергаваш себе си. Укроти се за минута, помисли с реалистично настроения разум вътре в разума ти и се наслади на простотата.
Не задължително отегчителна или плитка.
Не задължително неустойчива и безрезултатна.
Мисли радикално .. рационално, равномерно и в покой.
Просто простота.
Твоята.
В твой стил.

Публикувана@2003-12-21

Добавяне на коментар

keywords