Момиче с оранжева коса прелистваше нервно вчерашния вестник. И търсеше смисъла на своето битие. Тя реши да обеси детинските си сънища и да се втурне в дивия бързей на живота. Искаше да напълни сърцето си с вестникарски клюки и почти успя. На масата трепереше раздрънканият часовник от баба й и трепереше повече от страх, че ще събуди някой вкъщи … или пък че ще я … смути.

Момичето с оранжева коса погледна през прозореца и видя, че само звездите греят… под нея. Излезе от стаята още по-намръщена и тръшна вратата след себе си. Часовникът иззвъня на воля.

P.S.
Погледни небето.
Какво?!
Чуй!
Нищо не чувам.
Не чуваш ли сърцето ми?
!?!
Не?! Не чуваш ли звездите?
- Това ти е от косата. Цветът де, прави те шантава. Фантазираш. Искаш да прочетеш във вестника ...
Не говори за това, моля те!!
- Трябва да споделиш с някого, иначе ще започеш да вярваш, че се е случило и ще откачиш.
И все пак, не чуваш ли звездите?
(пауза)
- По дяволите, искам да литна и да ги докосна, да ти сваля една-две и да ги чуеш.
Но нали аз трябва да ти свалям звезди?
...Но ти не го правиш. Днес във вестника ... един журналист ...
- Да, кажи ми, моля те!
- Казаха ... пишеше, че са намерили тялото на момиче с оранжева коса. Смятат, че искала да лети …
Той я целуна, сякаш можеше да изгони мрачните мисли от оранжевата й глава.
- Ти не вярваш, че съм мъртва, нали. Не вярваш, че мога да се преродя и да те обичам и в този живот.
- ... Аз вярвам в теб, дори и когато си луда, защото ти си моето момиче.

“Моето момиче” – помисли си тя, - “звучи тъпо”.
Тя се прибра и чу часовника. Беше твърде късно да съжалява за каквото и да е, но и толкова рано.

Гостите влизаха един по един, всеки с подарък, усмивка, прикачена като визитна картичка и добри пожелания. Тя дори не ги погледна. От стаята й се чу отваряне на прозорец, а след малко един тъп удар. Те бяха дошли, за да празнуват погребението й и макар да не искаха да го покажат, тя го чувстваше. За това полетя. Над тях, до звездите.

Публикувана@2003-04-01

Добавяне на коментар

keywords