Красиво спокойно и отнасящо бледо лилаво сияние… не исках да напускам измерението на реещи се розово-пепелни облаци.. Странно как такава картина може да ти даде успокоение. Затваряш очи и в съзнанието ти изникват само цветове, вариращи в бледите си нюанси…

В един такъв нюанс на бледо жълтото се роди тя. Не носеше настроението на нарциса, нито на омразата. Движеше се сред тълпи от хора и привличаше вниманието им за кратко. Единици от тях можеха да разчетат в нейното жълто ненатрапчивата веселост или тъга. Попаднеше ли на такъв човек усещаше как живителният сок премиава през финия слой кожа, през върховете на пръстите й, вдишан от аурата му. Стремеше се максимално дълго да запази спомена за срещналите им се, говорещи погледи (мигове на неземно общуване - тя взимаше от бледо жълтата тъжна доброта, давайки му, с едва доловимата си усмивка, кристално синя чиста жизненост)…

Клеа - способна да пречиства тези, които бяха готови да се гмурнат без страх в необятните енергийни полета…

С трепетно очакване "прелитах" всеки ден из улиците, исках най-после да я срещна, защото знаех, че я има, че не е само плод на умореното ми до припадък съзнание… вървях и си представях срещата ни - онези няколко мига, в които погледите ни ще се превърнат в проводници на душите ни.

Не спирах да се взирам в бясно препускащите хора около мен.. Срещах и други чисти души, силни и способни да се отърсват от мрачните мисли, способни дори да се защитят от целия негативизъм, който ги заобикаля. Те бяха цветни и весели. Не, не заради дрехите, аурите им имаха онова притеглящо за мен излъчване, което носеше игривостта на дъгата. Разпознавахме се. И те като мен притежаваха онова n-то чувство, онази интуиция или телепатия, която те свързва със себеподобните ти, сродни души...

...

Случи се в един мрачен, но студено приятен есенен ден в парка.. Разхождах се и зяпах красивите облаци, замрежени от оголените клони с най-причудливи форми.. Изпитвах невероятна наслада да вдишвам хладния въздух, да усещам как изпълва дробовете ми, как се влива във вените ми, достига чак до мозъка ми и пречиства мислите ми…

Повя лек ветрец, с една идейка по-топъл от очакваното.. и след него дойде Тя - цялата в жълто сияние, облечена в най-приятно меките нюанси на много светло кафявото… Почувствах я като току що завърнала се от приказен свят.. беше свела глава към алеята, покрита с листа и лицето й сияеше с най-милата усмивка, която някога съм виждал..

Премалял от вълнение, забавих ход, неискайки да се разминаваме, не и този път, не и в този живот. Извъднъж тя трепна и повдигна глава към мен, леко стреснато, но не и изненадано, усмихна се едва-едва, а погледът й сияеше от щастие…
- Жълто човече! - каза

И ме поведе в света на бистрото синьо море и бледо жълтия пясък…

Публикувана@2003-03-02

Добавяне на коментар

keywords