На "148129306"

Бабата стана от мекото зелено кресло и свали чайника от печката.След това отиде до кухнята, взе котешката храна от шкафа и напълни паничката под масата.Паничката беше от онези стари панички за храна, които винаги стояха около масите и караха гостите да се оглеждат за космато куче около крачолите си.Тази паничка (както и другите) беше надписана. Това,което я правеше специална беше самият надпис - "Антоанета".

След малко се появи и Антоанета - млада и добре развита котка с мека черно-бяла козина.Антоанета се повъртя около бабата, разходи се до печката и бавно се отправи към паничката. Миризмата на котешка храна й беше добре позната, дори неприятна. Антоанета мечтаеше за парченце прясна риба или поне консерва. Но бабата никога не пълнеше паничката и с нещо разично от суха и безлична котешка храна.

Може да се каже, че Антоанета беше една почти недоволна котка. Отдавна й се искаше да разнообрази котешкия си живот. За всичко беше виновна бабата. Не я извеждаше навън, не сменяше пясъка в кутията й, не я къпеше и никога не я беше запознавала с други котки. А животът в три стаи с телевизор и много чай не беше това, което Антоанета наричаше "приятно ежедневие". Нещо плачеше за промяна.

След като изпразни паничката с неохота, Антоанета се сгуши зад зеленото кресло и притихна дотолкова, доколкото това можеше да се каже за котка, правеща "мяу" веднъж на три седмици. В главата и обаче се въртяха дръзки мисли.

Антоанета реши да се поразходи навън.
Изчака бабата да загаси телевизора.Направи се на невидима, когато чу името си.

- Антоанета! Антоанета, време е за лягане! -каза меко бабата. Повика я още няколко пъти и след като котката не се появи, вдигна рамене и си легна. Тогава Антоанета излезе иззад креслото и изтича до прозореца. Трябваше само да бутне тук …
И ето я навън, в средата на събитията. Колебанието й продължи не повече от секунда. Втурна се към големите градски светлини и след малко изчезна.

Уличната лампа беше счупена и трите момчета седяха на пейката в тъмното. И тримата не обичаха да скучаят, а в момента правеха тъкмо това. Големият град беше влязъл дълбоко в мозъците им и ги беше направил непотребни. Затова и скучаеха сега.

- Да идем на гости на някой! - предложи първото момче, което всички наричаха Излет.
- На кого? - попита второто момче, което всички наричаха Облак.
- Да отидем на гости на града! - възкликна третото момче, което всички наричаха Свещник.
Речено - сторено. Трите момчета изпълзяха от тъмнината и тръгнаха към светлините на големия град.

След малко те срещнаха Антоанета.
Тя ги погледна с онзи преценяващ поглед, характерен за котките и след като не откри нищо опасно,тръгна с тях. Трите момчета й допаднаха - бяха свежи, забавни и възпитани. Не я замеряха с камъни, не и дърпаха опашката и не я подритваха. По едно време Излет реши да я поноси на гърба си и Антоанета се съгласи.

Минути по-късно стигнаха в центъра на Големия град. Рекламите по огромните сгради и стотиците автомобили не правеха никакво впечатление на момчетата, но Антоанета не можеше да спре да ги гледа. Искаше й се да обиколи навсякъде и да разгледа всичко.

- Да отидем при Паметника! - сети се Свещник и хукна напред. Останалите го последваха.

Паметникът се извисяваше над главите им и тъмнееше на фона на звездното небе. Изморен от тичането, Облак се свлече на стълбите и прегърна Антоанета.

- Нека тази котка ... - започна той.
- Се казва ... - добави Излет.
- Госпожица ... -настави Свещник.
- Сомбреро! - Извикаха тримата в един глас.

Госпожица Сомбреро хареса новото си име. Звучеше екзотично.

Остатъка от вечерта четиримата прекараха в гоненици, криеници, тичане из супермаркети и риболов в градския фонтан. Неусетно стана неприлично късно и момчетата решиха да се прибират.
- Хубаво си прекарахме тази вечер,нали ? - замечтано попита Свещник.
- Дааа ...
- Дааа ...
- Ммяу ...
- Но е време да си лягаме. Утре пак ще се видим - усмихна се Свещник и добави: - Чао,госпожице Сомбреро! До скоро!

Антоанета седна на тротоара и погледа отдалечаващите се фигури. След малко и тя си тръгна.

- Антоанета! Време е за закуска!
Антоанета премигна сънливо и стана от зеленото кресло.Опъна се по котешки и тръгна към кухнята, където бабата отново правеше чай.
- Добро утро! Как спа малката ми Антоанета? - засмя се бабата и отиде да гледа телевизия.
Антоанета я погледна замислено, облиза се и каза:
- Името ми е госпожица Сомбреро!

Публикувана@2002-12-01

Добавяне на коментар

keywords