Столът проскърцва. Бял под. Напред. Назад. Отпускам се едва на него, а вече е потънал надолу заради нееднаквите си крака. Напред. Назад. Всяко пътуване към ниското е полет. Спускане на сантиметър или два, най-голямото пътешествие в живота ми. Май съм точно под късия крак на стола, но и си стоя на него.

Напред. Назад. Или нагоре и надолу. За първи път забелязвам какво има наоколо. Огромно малка стая, наситена с хора на столове ... толкова много. Всеки от тях е забил спираловидния си поглед някъде напред, дори когато се движи назад. Мълчат до един и се клатят неравномерно, естествено, побъркващо бавно, слагайки точки между пътуванията си.

Дишам гладко, както никога преди. Мисля само за себе си. Спокойствието и вглъбеността, които тези хора ми причиняват, не може да се сравни и с най-добрия разговор, с най-милите или груби думи. Те не ми казват нищо, не казват нищо и помежду си, защото уважават личните светове на останалите. Спонтанно някой може да се озърне невиждайки, да погледне към пода, да премести обувката си, но не и крака си, да потропа нечуто. После лъчът продължава, мислите ми текат и цялото ми тяло потъва в тях, защото сега не е нужно на някого другиго.

През прозорците се вижда само небе, което също се съобразява с тези хора, с мен. Няма глупав, сляп интерес към непознатия, няма шушукане и коментари. Те не ме виждат. Вмествам се между тях, сякаш винаги съм бил на същия този стол. Те се почесват по ушите и заглаждат душите си с отстраняването си от шума, от говора, от чувствата, от живота. Не ми правят нищо, а ме привличат така поглъщащо, приобщават ме без да усетя и ме карат да разтапям мозъка в сложността на организма си, да го пускам да се разхожда навсякъде из мен, но не и навън. Така, че дори този стол не съществува за мен, както за тях не съществуват дори столовете под задниците им. Колко малко ми е нужно. Разбират ме, усещам го. Не се сещат за мен, но дълбоко в тях си те осъзнават претоварването ми. Ако бях на друго място, толкова много бял цвят би ме отвратил. А тук просто няма цвят или миризма или визия или нещо. Само бодежи, кратки усещания, напомнящи за нещата на онези извън стаята ни, единствена обща черта с реалността.

На високо съм и ушите ми пукат от налягането. Напред. Назад. Напред. Ако застина за малко, мога да ги понаблюдавам истински, да се втренча във вратовете им и да изуча бенките по откритите части на телата им. Но така ще наруша персоналното, свещеното им пространство, в което няма виждане, чуване, възприемане. Няма да си позволя да погледна някой от тях в очите, защото така ще вляза в нечия душа, която е достатъчна сама на себе си и усеща ненужда за останалите.

Оставам буден. Пред мен е тъмно като нощ, а знам, че слънцето все още грее. Вторите ми клепачи са се спуснали, изпратени от мнението на зъбните колела в главата ми. Страх ме е, за първи път ми е, о нали няма да боли, не искам. Девствен съм за тази реалност навътре в мен. Какво ще ми стане, ако разкъсам нещо в мозъка си, за да го накарам да види себе си? Мълчаливците около мен ... те така ли са? Страх ли ги беше или просто белият под ги пое меко, деликатно, увъртайки. Нужни ли са други цветове, освен белият. Друг шум, освен звукът от триенето между металния стол и земята. Друга картина, освен видението за начина, по който изглеждат мислите ми вътре в мен.

Реших сега да завали сняг в моя свят. Обличам си пуловера, докато... Напред. Назад. Искам напълно да се откъсна като тях. Никой не може да ги обвини, че са безполезни и глупави, само защото не крещят на околните това, което побират в себе си. Полезни са ми. Прошепнаха ми какво да правя, но не го осъзнаха заради това вътре в тях, с което се справят и на което се наслаждават.

Ще стана тихо и ще изляза, проскърцвайки само веднъж по изящния бял под. Оставям само малко прах и нищо повече. Не искам и не мога да ги натоварвам със себе си.

Затворих вратата и веднага погледнах през ключалката, но явно не развълнувах никого с напускането си. Просто продължиха. Напред. Назад. Преместване на крак, поглед надолу.

Има само един празен стол.

Публикувана@2002-08-01

Добавяне на коментар

keywords