Чакам те там, отсреща ...

Аз съм прашинката в слънчевия лъч. Аз съм слънчевия лъч. Аз съм нищото. Аз съм силата. Аз съм празнотата в теб. Аз съм твоя писък. Аз съм това, което ти не си.

Онази лежерност, стегнала те за диафрагмата и забила нокти в слепоочията ти. Рееш се като балон пълен с хелий. Като празната усмивка на малоумник.

Очите ти се затварят. Само в ушите ти продължава да кънти монотонния ритъм на колелетата. Усещането, че те дърпат напред, докато част от теб остава назад. По всеки един сантиметър от железопътната магистрала.

Слънцето проникващо през дърветата, през стъклата, през очилата, през клепачите ти. Слънцето, останало измамено отвън тунела, дебнещо и търсещо, опипващо за очите ти. Когато клепачите ти са затворени то винаги е там. Почти толкова ярко, колкото и в другата дрйствителност.

Вятърът топъл и гъделичкащ, шмугващ се през тесния процеп на прозореца, опипва стените, ъгълчетата и поставя хладната си ръка на врата ти.

Ти. Новото поколение номад. Различаващ се само по ... хмм. Ниски обувки, обзалагам се, че са свръхудобни. Връзките им нанизани на кръст и вързани здраво. Широк лек панталон с навити до колене крачоли. Здрави прасци и кокалести стави. Походка на хищник. Тениска. Само часовник. И очите. Зад тъмните очила зареяни в нищото на безкрайността. В зелените хълмове на хоризонта. Беше там миналата събота. Изписано ти е на лицето.

Обсебен от вида на надрусан. Отворил всичките си сетива и поглъщащ всичко, което можеш да доловиш, за да се възползваш после от него. И през това време не си тук. Нещо като полумедитация. И бърз преглед на нещата случили се през последните няколко дена. Страшно много неща. Време е да започнеш да асимилираш възприятията си.

Още малко. Има място за още малко. Преди да се прибереш в градската си дупка. Нещо като бърз поглед, колкото да провериш всичкият багаж ли е на мястото си. Онзи ден беше пиян, сигурен ли си, че не си забравил нещо. Не мисля. Взел си всичко. И онази трета свещ в църквата, която запали за първи път. Потъмнелите стенописи, почти черни на места, с бели петна от падналата мазилка. Лукавият поглед на отчето, престореният му глас и нещастната тъпота на женицата. Знам, мразиш тези места.

Шизофреничното старче на мястото до вратата те стряска с мърморенията на себе си. Отдавна се опитваше да те заговори, но ти категорично го отказа, предпочитайки собствената си компания. Собствената си преизпълнена празнота.

Не можеш да заспиш, но и не можеш да държиш очите си отворени. Не можеш да поемеш още много. Пазиш последните незаети кадри за нещо съществено, което само си го иска. Не знаеш нищо, не можеш и да предполагаш.

Има ли нещо общо с руската литература, с която обливаш американизираното си пресъхнало мислене. Споняш ли си нещо от това, което прочете току що. Дори отговорът да е Не, сигурен съм, че всичко е там сред огромната камара нови спомени. На специално заделен рафт с грижливо изписано име на автора. И стройна редица от впечатления.

Отвори си очите. Старчето пак мърмори нещо. Бавно, защото това, което ще видиш ...

Шшшт. прелестно е, нали. Твоето слънце. Моето слънце. Това сигурно е двадесетия залез за днес. Когато свършиха хълмовете. Всеки път е различно. Гониш го, настигаш го, то пак се изплъзва. Бяга зад хоризонта от ненаситността на твоите сетива. Само за да бъде още по-огнено, още по-неустоимо следващия път. Щъркелът, прелитащ някъде над теб. В далечината втори. Зелената цъфнала ръж. Лъчите в стъклото, в очите ти. И огромното оранжево петно, концентрирано в една точка на хоризонта. Сивата мъгла над града, който все още не се вижда в далечината. Спомняш ли си онзи филм с препускащите горящи крави. Твоите предишни спомени. Изправените фалоси/комини на заводите, бълващи своя пурпурен оргазъм. Онази урбанистична прелест сляла се с вселената по елементарен физико-химичен начин. Унищожава и последните остатъци здрав разум. Пожарът на хоризонта, отразен в зениците ти.

Сивите блокове, сивите мостове, сивите къщи, сивите гари. Черната безпаметна беззвездна градска нощ. Действителността уморена след вакханалията от цветове на залеза.
Вземаш тежката си раница и пинешком се озоваваш на перона. Инстинктивно в таксито. Тежестта на гърба ти те връща до толкова, колкото да поемеш правилната посока. Докато по-голямата част от теб е половин час преди това в полето с ръжта.

...

Наблюдателният човек би забелязал, че не си от тук. Не и от тази планета. На твоята планета има една роза, вулкан, по който да се качваш, за да казваш, че си изкачил най-високите върхове и да го почистваш ... И залези. Непрекъснато сменящи се изгреви със залези. Всеки един трае колкото безкрайността.

Дойдох да ти върна твоята жизненоважна празнота. За да се събудиш сутринта като всички останали, да измиеш очите си и да погледнеш слънцето през сивата градска мъгла. Да се слееш с тълпата и да скриеш зад черните очила оранжевите отблясъци от изминалите дни ...

Публикувана@2002-08-01

Добавяне на коментар

keywords