Най-самотното създание на света става от леглото си и бавно се приближава към малкото прозорче. Някой е сменил късчето синьо небе, което обикновено се вижда, със странни сиви талази мъгла. Аморфни.

Най-самотното създание на света търси нещо. Търси нещо в собственото си съзнание. Там някъде между безкрайните талази непрогледна мъгла. Търси някакъв спомен, за който да се вкопчи, като корабокрушенец за парче изгнило дърво. Там, където търси обаче, има само безкрайни прави линии и празнота. Някой е съединил ръкавите на хубавата му бяла риза. Не знаеше, кой e бил, а си нямаше и идея защо някой би направил нещо такова.

Най-самотното създание на света вижда призрака си, изрисуван на отсрещната стена. Той крещи, а то го гледа безмълвно. Един спомен, образ или видение бясно преминава през главата му, страхувайки се да не се закачи в нещо толкова материално като съзнанието му. Спомен за нещо което го задушава, а на него му е приятно. Спомен за някой, който му липсва.

Най-самотното създание на света записва случайните си мисли върху това, което си мисли, че е лист. Те като че ли водят собствен живот, напълно независим от неговия. После чете на глас написаното, въпреки че думите непрекъснато се променят под погледа му :

"Джазът в най-чистата си форма е синтез на реалността. На една друга, по-чиста и по-добра реалност. За да можеш да го асимилираш, за да можеш да го задържиш в себе си е необходима поне една малка частица невинност, спомен за нещо отдавна загубено, но не и забравено. Иначе просто преминава през теб, без да можеш да усетиш нищо, като ръка, затваряща клепачите на мъртвец.

Напоследък все по-рядко мога да усетя красотата на тази музика. Изгубих някъде спомена за невинността.

Мелодията е подобна на една безкрайна добра мисъл, носеща се в пространството. Затова и ритъмът не се изменя, защото този вариант е най-съвършеният в който той може да съществува. Не е необходимо. Тя е самата идея за свобода и волност, за безпричинна еуфория, една идея върху съвършения ритъм.

Сцена с малко декори се правят доста по трудно от една претрупана. Трябва да намериш нещо малко, с което да казваш много, но така че да не си личи, че искаш да го направиш.

Сигурен съм, че сега имам по-малко от тогава, защото ясно си спомням, че тогава нямах нищо.

Видения от ръба на реалността. Или една крачка отвъд тънката граница. Това което има значение е не разстоянието, на което си се отдалечил, а времето през което си надалеч. Дори една малка крачка стига.

Красотата на сюреалната реалност."

Най-самотно създание на света се опитва да прогони демоните си. Рита ги, блъска ги, хапе, крещи им, но те са неуловими и непрекъснато се присмиват на неуспешните му опити. Тогава, уморено, се сгушва на леглото си, прегръщайки едно малко обгорено плюшено мече.

Заспива. Сънува, че броди из тъмна борова гора. Прегръща насън малкото плюшено мече и се усмихва. Знае, че всъщност не е тук, че това не се случва на него, а то всъщност е на малка слънчева поляна сред боровота гора. Слънцето нежно го гали, а то се наслаждава на всяка секунда от безграничната си свобода. Странно, тихо и спокойно.

Внезапно се събужда с вик, защото си спомня това, което е търсило в съзнанието си, там между дългите прави бели линии, и разбира защо е било жизненоважно да го забрави. Оглежда се панически за крилете си, но тях вече ги няма.

Най-самотното създание на света бясно удря главата си в немите стени, опитвайки се да заглуши хилядите малки създания, които крещят в главата му.

Слава богу, че стените са гумени.

Публикувана@2002-05-01

Добавяне на коментар

keywords