Това, на което му викат насилствено вдъхновение. Хващаш музата за косата и я заковаваш за стената с дебели пирони. Или тя теб заковава за гипсово корито.

Петък. Вечер. Реклама на парфюми с Антонио Бандерас. Или как започна едно пътуване. По-скоро приличаше на психотрилър. Знам какво направи миналия weekend. Знам ли. Забравих. Исках да видя щъркел. И го видях. И какво от това. Ще споря с колегата си, колко хубаво може да бъде понякога в дълбоката провинция. И как изгрева е различен и как звездите са различни или по-точно ги има. Тук ги няма. И как въздухът е друг, хората са други и всичко на куп. И сандвичите са различни даже.

Щяхме да счупим вратата на едно такси, препъвайки се и премятайки се да гоним последния влак. Любимото на всички БДЖ. Аз май съм му единствен фен. То ще е от мазохизъм. Да пътуваш забил нос в мръсната коса на някоя циганка. Баси, защо не се къпят и сресват тия хора. Алергичен съм към чуждите коси. Когато се търкалят по лицето ми и дразнят носа. Всъщност не съм алергичен, но се дразя. Супер гадно е. И миризмата на наслоена пот. Има нещо общо с миризмата на старците, на нещо разложено.

Залязващото слънце зад разкъсаните облаци. Трябва да се опитва вкуса на този цвят. Писнало ми е от сивата стена срещу сивия ми прозорец и същия огледално сив прозорец срещу моя. Предизвиквам сивото, обличайки се в сиво. Или беше наопаки, липсва ми цвета и започвам да се приспособявам и да се крия хамелеонски в полусенките. Или червено, за да дразня. Символиката толкова отдавна е престанала да означава нещо. Отровно зелената трева, лилавата пръст, туфите ситни жълти цветове, червените макове. Всичко дразни сетивата и бие шамари на притъпените усешания да излязат от градския си делириум. Миризмата на тоалетна, от края на вагона.

Аз съм неизлечим поклоник на това да се дават 40 стотинки повече за запазени места, ама къде ти такова чудо петък вечер. Хората пъплят, местят се от едно място на друго. Риташ без да искаш някакви сакове, спъваш се и само някакво чудо ти пречи да паднеш, или по-скоро коравото рамо на човека до теб, което се забива под брадата ти и те спасява. Това е по-натурално и от кисело мляко.

Бленуваме за минутата, в която влакът ще спре в Пловдив и цялата тълпа ще се изсипе. Тъмно е и бледата светлина на лампите прави лицата призрачни. Първо правило при пътуване, взимай колкото се може по-малко багаж. Не взимай никакъв багаж, ако можеш. Само четка за зъби. А тя може и в задния джоб. Всъщност не може без фотоапарат, резервни ленти, резервни батерии. Паранои в резерв, че без тях изобщо не може. Примиряваш се с усещането, че нещо си забравил, защото винаги е така. Това е от законите на пътуващия. И накрая забравяш себе си.

Забивам нос в мазното стъкло и гледам небето. Забравил съм какво е. Само от филмите и си казваш, егати кича, не може да има толкова звезди. А теориите ти за безкрайността ти се струват толкова отвлечени. Можеш да протегнеш ръка и да хванеш безкрайността.

Осмелявам се да използвам WC-то, просто защото мехурът ми не издържа повече. Представям си, че съм си запушил носа, защото е малко трудно да си разкопчавам колана с една ръка, докато с другата се подпирам на оцеляло чисто петно на стената. Пък и какво толкова и други го преживяват. Като малък си представях как тази дупка, през която се вижда чакъла ме засмуква и ме изпльоква между релсите като буца мека, току що смляна, кайма. Някакви остатъци от надписи, показващи добрата воля на създателите на това нещо тук да има вода и добрите граждани да си измият ръцете с нея. Е аз никога не съм виждал такова нещо, поне не в бързите и пътническите влакове. Сещам се, че някога щяха да затварят училището ни заради хигиенични нарушени норми. Беше много весело, когато лайношерката влезеше в двора. Не смееш да се покажеш. И тогава нямаше часове по физическо.

Минаваме покрай любимата ми гара, не знам коя е. Но това е първото място където след 6 месеца зима в София видях графити. Ей това е пролет. Не че зимата в София е 6 месеца, но аз съм зиморничав и не мога да живея без парно или климатик. Много е лесно да се разглезиш. А баба ми е решила да държи температура като за хладилник в стаята. Принуждава ме в последно време да се топля на нощната си лампа. Имам чувството, че и цветето ми е започнало да измръзва. Нещастното същество не е виждало слънце, откакто го сложих на моя прозорец.

Още половин час до Пловдив. Намираме си някакви места в претъпкано купе. Щастието на слабите хора. И говорим като че ли не сме говорили поне един месец. Връщам го на околните за всичките ми пътувания сам. Мамка им, как им завиждах. И ме е яд на това колко тъп некомуникативен тип съм. И как мразя миризмата на лук, сирене и топъл хляб във влака. Или на пържени кюфтета и всякакви манджи, които се вадят по намачкани вестници. Мразя, когато баба ми започне да се грижи за това да не сваля някой килограм докато пътувам 2 часа. Да не би да закъса влака. Опитвах се да я убедя, че ще повървя 200 метра и ще видя някое село или ще прежаля малко пари и ще посетя РЦВ-то, колкото и да е кощунствено да даваш двойно за нещо, дето изглежда зверски съмнително.

Стомахът ми гложди заплашително. Пейзажите в отражението на стъклото не помагат. Тоест абсолютната тъмнина навън и тоновете звезди по небето. Разлагам се.

Въздухът на Пловдив, първите блокове в Плодив, суматохата на слизащите в Пловдив. Изтягаме се в празното купе и чакаме всичко да отмине. Да разкараме последните следи от цивилизация наоколо си и да забием в бездънната нощ. И няколко приятели идват с нас ...

Публикувана@2001-06-01

Добавяне на коментар

keywords