Ходихме до бирарията заедно. По пътя и двамата мълчахме, от думи в студа смисъл нямаше. Улиците - заснежени и почти пусти: бездомни, безработни, тук-таме костюмарите карат лъскави модерни автомобили, които сякаш току що излизат от авто-салона на големите концерни. Нашата Alfa беше паркирана в малка пресечка на осветено място, не далеч.

Музиката ме блъсна в ушите още с отварянето на вратата, в задименото помещение, облепено с дървена ламперия, сред гъсти облаци тлеещ се цигарен дим и пикняно осветление, бяха насядали различни типове, обгърнати в палта и сгърбени над халбите си.

С Явор седнахме на ъгловата маса до прозореца и бяхме бързо обслужени от дългокосата сервитьорка с мазната престилка. Аз извадих цигарите си и издърпах фас от пакета. Явор запали Виктори и ми подаде зипо-то. След завъртане на барабана, вече и двамата димяхме. Бирата тук никога няма пяна, кръчмето е долнопробно и евтино, но плюсът е, че в радиус от 500 метра няма никаква модерна електроника, нито един компютър, GSM-ите нямаха обхват, и музиката не бе на ем-пе-три.

Предпочитахме това място. Имахме нужда от такова място, където електрониката не е поляла с присъствието си. За няколко часа бягахме от себе си, от момичетата и от работата си. След токлова години, родени в обстоятелствата на една фрапираща политическа промяна, на едно с първия плач на Интернет и прохождането на миниатюризираните изчислителни технологии, ние бяхме обречени да се научим да оцеляваме. Интелекта ни го изисква, като гладно раково образование, което ако не получи кашичката си от технологии, ще ни остави осакатени в модерния свят.

Някои можеха и без компютъра, интернет и клетъчен телефон, но ние - не. Как би могъл пра-човекът без огъня. Селянинът без ралото си, или аристократът без картините си, моряци без кораб и счетоводител без сметало. Ние сме родени с техно-стафа. Но до тук ни дойде от технологии. Ей до тук!

Какво има в бюрото ти? На плота - компютър, монитор, принтер. В библиотеката, на рафтовете купчини с книги : Генно Инженерство, Радио-телекомуникации, Сателитни технологии, Медия и Мултимедия, Технически Алмах за Джи Ес Ем и за фонокартни телефони, Наръчник за Юникс. В чекмеджетата дискети, компатни дискове, с архиви от всяка хард-диск година, Цифров фото-апарат, кабели.

А моята гледка през прозореца е на димящи заводски комини в далечината, гъсто паркирали автомобили на паркинга отдолу, монилитни жилищни блокове - помежду. На всяка тераса чиния в размер от 1.5м до 2.40 метра. Стерео уредби миксират от трите ми съседа. Щорите почти не ги вдигам.

Тези разговори сме ги водели още в началото на запознанството си. После преминахме на обсъждане на новините за космически и робо-технологии. Информирахме се един друг за ексцентричните аудио/визуални пърформанси от по света и у нас. Заедно направихме множество джаджи с компютърно-периферна употреба, телефонно-интерфериращи улеснители, радио-свързочни придатки и автомобилно-радарни заглушители. Говорихме си за медиите и тяхното влияние над обществото, за корпоративния контрол и инвалидността на държавния парламент. Сверявахме си часовниците с атомния в Гриинуич, употребявахме комбинации от познати и нови наркотици. Обходили сме клубовете за електронна музика и сме облъчени от достатъчно рентгенови, микровълнови, изтекли-атомни и магнитно-лъчеви вълни. Толкова много, че можем да кандидатстваме за наградата на New Scientist - изрод.

Затова сме в тази бирария на ръба на бетонно-стоманения град, в нишата на гетото, стар квартал от покрайнините. Забягваме от съдбата си, но не можем да избягаме трайно от нея. Тепърва нашето поколение и следващото ще трябва да се пригаждат към тези чудовища на модерното общество. Ако бяхме се родили миналия век, сигурно щеше да ни е интересно с ч/б телевизия и радиото, да купуваме наливно и насипно, да ходим пеш. Ако се бяхме родили още по-отдавна, щяхме да стоим в прашни стаи с легло, стол и бюфет, да тъпчем съчките в гората и да бачкаме в някоя работилница или на полето, ателието...

Родени сме във века на силикона. Не може да е другояче. По дяволите 21 век. Толкова е динамично и ново. Всяко време носи своят си товар, носиме и ние.
Изпихме си бирата, изпихме още три и не ни се ставаше. Знаем, че ще трябва да се върнем при електронното си битие и пространство и за сега се наслаждавахме на минутите покой. Минути на поносимо натоварване, ограничаващо се до кръчмарската музика и няколкото обикновенни люде, наоколо.

По някога съм си мислел, че мога да се откажа от модерния свят и да забегна в горица, селце, нещо с малка къщичка и може би електрическа крушка и контакт за котлон. Каравана, край морето може би? Да отида в Тибет? Далай-лама да ме приеме, като прероден варварин, който идва от желязната ера и не-видял силиций, има нужда от смирение над цъкането с мишка.

Ако имаше начин да избегна онова, което съм щях да го направя - но уви - сетне се родих, когато въздуха, който съм вдишал за първи път е бил изпълнен вече с жуженето на кутии с електроника и електричество под мазилката на стентие, данни течащи по кабелите под земята и облаците трептящи под напора на УКВ трансмисии. В училище някой ми показа, как от коммпютъра може да се извади игра и да се прати на друг компютър в друга стая без да разнасяш голям пластмасов четириъгълник. Любопитството ме поведе от там на татък, разкривайки ми всяка нова година, как светът върви по път, отъпкван от невидими, виртуални следи. Прогреса минава през технологията помислих си тогава. Сега мисля, че от там минават и опасностите. Ненавиждам технологиите, а каквото и да хвана, с няколко натискания на бутоните разбирам как действа и след половин час, вече знам как да го прецакам. Доволен съм, че разбирам онова, което се случва около мен, но ме е страх понякога. Покоят си отиде с идването на света в който, ако не си в крачка - значи си опасно назад. А крачките се обръщат в тичане, не за здраве, а за да наваксаш. Тази гонка с времето и изродчетата му - технологии - е голямо състезание. Ако ти не управляваш технологията -- тя теб ще управлява! А това е предизвикателство въбуждащо най-чувствителния Адреналин център.

Съревнование на силите: Човек versus Машина.

Технологията е като вирус. Имаш нуждa от нея, както и от бактериите в устата и стомаха, но увеличи ли се, започнеш ли да повишаваш присъственото й ниво - става опасно - можеш да си загубиш човечността. Малко. Само толкова малко, колкото да оцеляваш в битката с технологичния Голиат. Познанието над същноста им, осигурява безопасната им употреба и личното пространство. Не искам да служа на чудовището.

С тези мисли се скривам от модернизацията, бягам с приятел в спокойствието на ларингсовия чат и гледката на истински - а не пиксeлизиран човек - до мен. Можеш да видиш дъха му в студения Декември, да чуеш стъпките му до теб, да помислиш мислите му и видиш сополчетата в носа му.

Явор не мисли много така. Според него технологията е нещо нормално, не е чудовище, но той е много добър с поялника, значи за него тя е материал за обработка. Той казва, че компютрите са безобидни инструменти, както телефона и уокмена. Но той не е виждал хора, които не напускат домовете си с месеци, хора, чиито мозъци мислят само за софтуер и мечтаят за по-нов хардуер, Нужен или Ненужен, има хора, които маструбират на порно сайтове и никога не са излизали с истинско момиче, може би и Явор да е такъв? Не, не е - имаше приятелка за около година - пет пъти се разделяха и събираха... Технологиите не го притесняваха, хич и не считаше за необходимо да ги брои за нещо, макар и да ги владееше по-добре от мен, тоя човек - аз вярвам - знае, че те са напаст. Технолгоиите са вирус. Не трябва да се заразяваме от него! Трябва да умеем да ги контролираме и да ги познаваме и да направим от тях нещо хубаво. Да, да - съгласява се Явор - А видя ли новия модел на Нокия - имат термометър, скоростомер и брояч на крачките - казва ми - мисля, че мога да го преработя и да му добавя и ем-пе-три плеър. Ох, пак технологии. Тези технологии ще ви разболеят, Хора.
Разбрахме се да не споменаваме нищо правено през последните 20 години и замлъкнахме, преди да заговорим за жени, цените в баровете по центъра и времето. После споменахме няколко пънк групи, съседа ми - dee Jay и общия ни познат с бръснатата глава и рейсовете му с кораб по екзотични и срамно-болестни страни.

Посмяхме се - изпихме още много бира и се съгласихме, че никой от двама ни не е в състояние да кара Alfa-та.

Когато станахме, платихме и излязохме, джи ес-ема ми изпиука - съобщение от Тошко. Значи и тук са подкарали обхвата на мрежата. Ех, повдигам рамене, докато вървим по заснежения тротоар - какво да се прави - деца на 21 век сме и ще живеем тук и сега. Имаме среща в новия интернет клуб - казвам на Явор - да сме вземели храна и ако видим Мария - да не й казваме къде е.
Е, ами добре. Хайде да свирнем за такси - или по добре - да звъннем един клетъчен...

Публикувана@2003-08-05

Добавяне на коментар

keywords