Вървях с ръце в джобовете по мокрия асфалт. Слънцето боядисваше в розово, небосколона над силуета на града, а мокрия асфалт се оцветяваше в син. Трябваше да се прибера. У дома.

Високото ми тяло бе загърнато в сив, тъмен шлифер и засъхналите капки кал от дъжда ме въвеждаха в психеделичен ритъм, докато крачех към дома. Улицата, дълга и безлюдна, завършваше с високия жилищен блок Номер 34, там живеех - вход А.

С натискането на ключа на ляво, бравите щракнаха шумно и програмата за дезактивиране се стартира.
Някъде, там, отвъд, у дома, хард дискът е затракал, търсещ процедурата по изключване от Виртуалната Реалност. След седем секунди можех да съм си в къщи. Отворих вратата и прекрачих в мрака.

Седя си на фотьойла и бавно осъзнавам изхода в реалността, скелето от троди на главата ми жужи електрически тихо по изтръпналата кожа, а ефектът от напускане на илюзиорната реалност ме похабява психически с още един ден от “смисления” ми живот. Напускането на Виртуалния Свят е като влизане в затвора за няколко дни. Затворът, от който имаме нужда всички ние. Защото без този затвор на ежедневието, в което изпълняваме функциите си на членове на обществото, сме нищо, никой, всичко, всеки...

Сега бях отново Джон Малкович, тридесет и седем годишен актьор от градския амфитеатър. Онзи, комуто винаги поверяваха сходни роли, заради отдадеността ми да играя тях - Бащата на детето. Хората в града имаха нужда от мен - ако не бях аз да играя тази роля, а нямаше друг актьор в града, който да е подходящ за нея - какво щах да правя Аз тогава? Сигурно щях да се залъгвам, че съм някой друг с друга идентичност в онзи виртуалния свят, в който сега можех да бъда всеки друг, абсолютно всеки, само без бащата, това ми е втръснало. Но няма кой друг да го играе.

А иначе, там, във Виртуалната Реалност, аз мога да бъда всеки, да приема формата на всичко, дори Котаракът в Чизми, който се излежава на канапето на някоя дама и гледа предизвикателно гостите й, които да ме галят с меките си, топли ръце. Във ВР, мога да съм дори небето, чувствувайки се в безтегловност, без тяло, без граници. Ала тук - във Реалността - аз имам нужда да бъда актьорът Джон, който си седи на канапето в сумрака и гледа празно в масата насреща.

Тази сесия във ВР, мина успешно. Страхувам се, ако някой ден програмата за Изход засече. Тогава какво ли ще стане? Няма да мога да се върна тук. И няма да зная кой съм и какво да правя. А сега ще стана, ще се окъпя под топлата гъста струя на душа, ще изляза от задимената баня - на балкона, загърнат в халат и ще запаля цигара...

Или пък да спра цигарите?

Публикувана@2003-02-01

Добавяне на коментар

keywords