Включих програмата за набор на текст. Мисля сега да напиша нещо, защото не съм писал от може би една година . Преди редовно развихрях въображението си с писма до моята приятелка, но откакто се разделихме не съм писал на никой.
Мисля, че искам да се казвам Сърце ...

Това не е никак оригинално, но може би ме разбирате. Доставяше ми някакво удоволствие преди време да седя сам и да мисля какво ли би било да бъда някой за когото се пеят песни.
Винаги съм бил много откровен човек, казвали са ми го всички хора, които са били по-дълго време с мен и са преодоляли мислите, че съм измамник и че не може да бъде истина това, което показвам на светът. Всъщност май никой не ме познава толкова добре, за да разбере, че наистина има нещо в мен, което не че го крия, ами просто никога не е ставало на въпрос за него. Това е едно просто раздвоение на личноста, което се случва особенно често в наши дни.

Има случки, които бих искал да Ви споделя. Случки, които не мога много добре да ги разбера. Около мен има доста различни хора ... Мисля, че съм от онова общество от хора, които от доста ранна възраст са се сблъскали с някой от тъмните страни на живота. Постепенно са минали в светът на сенките където се сблъскваш не с трудности ами с пряитни неща – толкова си свикнал на трудности, че когато срещнеш нещо красиво си по-склонен да избягаш отколкото да му се насладиш.
Случи се в този живот.

Седях на масата за конференции. На дневен ред беше обсъждане на неотложен финансов проблем. Трябваше да се постъпи адекватно на най-голямото досега предизвикателство. (Искам да ви припомня! Аз не съм необикновен човек, съвсем обикновен съм, но просто се намирам в известен конфликт със себе си.) Наложи се всеки от нас да изцеди до последно възможноста си за съсредоточаване и да даде най-адекватния отговор на реалната заплаха – да останеш без работа в един крайно неподходящ момент. Мълчахме, аз по мой стар навик от училище, където често изпадах в безизходица, стисках силно писалката и всеки момент щях да счупя писецът. Другите също ги беше страх. Неописуем страх, защото те имаха само това, това бяха работили цял живот, а аз бях дал само последните си пет години.
Беше 2001г. , когато най-накрая изкарах на бял свят всичко което много време е било в мен и само аз знаех за него.

Потъвах все по-дълбоко и дълбоко в големият стол на член от борда на директорите. Мислих си що за директор съм аз, що за директори са и другите след като също като мен са безпомощни а за тях това е много по-важно отколкото за мен. В един момент се обади моят приятел, който винаги е бил отляво на мен на тези събрания.

Всички се сепнаха от внезапните му думи. Винаги ще помня какво каза той. Беше и първото и последното нещо което мислихме, че може да се каже в този момент. Той каза “Всеки да попита първият човек, за който се сети, какво би направил в този момент.”. Ние се съгласихме.

Кой мислите, че бе първият човек когото попитах?
Вдигнаха ми колата, защото някои ми бе спрял на служебния ми абонамент с някаква Лада и реших да не го тормозя и паркирах до него. В последствие ме вдигнаха, защото било чуждо място. Не се ядосах, имах твурде много проблеми, за да мисля за толкова дребни неща.Питах таксиметраджията, който ме закара до НДК. Тои ми каза : “Пич виж кво и аз бях почнал собствен бизнес, но банкрутирах и сега карам такси. Понякога няма изход. Еби му ******... “. Чух този отговор, отбелязал се в последствие доста на дълбоко в мозъка ми. Прибрах се и спах спокойно.

На сутринта отново се събрахме да умуваме.
Трябваше да говоря втори. Въобще не чух какво каза моят приятел от ляво.

Чух мълчанието. Чух, че другите искаха и аз да дам нещо от мен в този момент. Знаете какво казах или поне предполагате. Казах им “Еби му ****” Те продължиха да мълчат . Тогава внезапно скочих, не дадох на никого достатъчно време и ги застрелях всичките с по няколко куршума ...

Всъщност както може би се досещате понякога това се нарича въображение.

Публикувана@2002-12-01

Добавяне на коментар

keywords